Славеят кацна на розовия храст –запя с любов,
запя със страст и песента му потопи се в цветове,разцъфнали от розово сърце.
Той пееше за сбъднати мечти –
от розата закапаха сълзи –
Той пееше за сбъднати мечти –
от розата закапаха сълзи –
горчиво - сладки, помъдрели –
достатъчно добро и зло видели.
А славеят запя за любовта,за прошката велика, за страха да казваме “Обичам те” – следи от болка наранена ни тежи.
А розата листенцата разтвори и с тиха нежност проговори:
“Било отдавна, моите деди не са се бранили с бодли.
Раздавали са само красота,любов безкрайна, доброта.
Но късали сърцата им, горчиви следи се трупали с години.
Откъсвали ги със измамна нежност, потъпквали ги във праха небрежно.
Отпивали със сладост аромата, а после им разкъсвали душата.
Измамени, увяхнали, ранени, били от мрака запленени.
Родили тежко отмъщение – едничък изход за спасение ...
Покрили си стеблата със бодли , а цветовете черни им били.
От аромата бил останал спомен – залитащ, лутащ се, бездомен ...
Пробождали безмилостно ръцете, докоснали безумно цветовете;
Пробождали безжалостно сърцата, изпълвали със болка тишината.
Един ден мъничко дете протегнало усмихнато ръце към розовия тъжен цвят ...
Бодлите го пронизали със яд. Заплакало от болката детето, кръвта му багрела сърцето
на розата, забравила любов, със цвят почернен и жесток.
Сълзите сливали се със кръвта, попивали във сухите листа и розата от срам се изчервила:
Защо детето наранила?! Обвила го с вълшебен аромат, докоснала ръчичките му пак –
целунала ги нежно и сълзи изсъхнали във детските очи.
И храста розов разцъфтял – със цвят червен и розов, бял и жълт – дъга от цветове –
родени от усмивка на дете.
И тъй разцъфват и сега – красиви рози – със душа, докоснала и щастие, и страх,
превръщала се в вечност и във прах.
Цъфтят прекрасни цветове, за моето, за твоето сърце.
Но розата си пази и бодли – кървящи минали следи.”
Притихна розата. Листенца сви, окъпана от слънчеви лъчи.
А славеят запя с любов, със страст, за теб, за мен, за всички нас.
Стихотворението е от стихосбирката
"Розата на ветровете" на Пенка Николова
“Било отдавна, моите деди не са се бранили с бодли.
Раздавали са само красота,любов безкрайна, доброта.
Но късали сърцата им, горчиви следи се трупали с години.
Откъсвали ги със измамна нежност, потъпквали ги във праха небрежно.
Отпивали със сладост аромата, а после им разкъсвали душата.
Измамени, увяхнали, ранени, били от мрака запленени.
Родили тежко отмъщение – едничък изход за спасение ...
Покрили си стеблата със бодли , а цветовете черни им били.
От аромата бил останал спомен – залитащ, лутащ се, бездомен ...
Пробождали безмилостно ръцете, докоснали безумно цветовете;
Пробождали безжалостно сърцата, изпълвали със болка тишината.
Един ден мъничко дете протегнало усмихнато ръце към розовия тъжен цвят ...
Бодлите го пронизали със яд. Заплакало от болката детето, кръвта му багрела сърцето
на розата, забравила любов, със цвят почернен и жесток.
Сълзите сливали се със кръвта, попивали във сухите листа и розата от срам се изчервила:
Защо детето наранила?! Обвила го с вълшебен аромат, докоснала ръчичките му пак –
целунала ги нежно и сълзи изсъхнали във детските очи.
И храста розов разцъфтял – със цвят червен и розов, бял и жълт – дъга от цветове –
родени от усмивка на дете.
И тъй разцъфват и сега – красиви рози – със душа, докоснала и щастие, и страх,
превръщала се в вечност и във прах.
Цъфтят прекрасни цветове, за моето, за твоето сърце.
Но розата си пази и бодли – кървящи минали следи.”
Притихна розата. Листенца сви, окъпана от слънчеви лъчи.
А славеят запя с любов, със страст, за теб, за мен, за всички нас.
Стихотворението е от стихосбирката
"Розата на ветровете" на Пенка Николова
Няма коментари:
Публикуване на коментар