Personas for Firefox | Animated Fireworks - Celebrate

Personas for Firefox | Animated Fireworks - Celebrate

Gmail - Вх. поща - georgieva.veli@gmail.com

Gmail - Вх. поща - georgieva.veli@gmail.com:

'via Blog this'

Вървят си Прасчо и мечо Пух

Вървят си Прасчо и Мечо Пух през гората и си говорят:
- Ех, Прасчо какво е хубаво времето, ясно, слънчево,
а колко сме гладни и каквито сме добри приятели, сега ако намериме нещо за ядене ще си го разделим и ще се наядем,
защото сме много добри приятели и времето каквото е хубаво…
- Даааа, Мечо Пух, като добри приятели в това хубаво време…
И както си говорят, хоп… пред тях едно гърне с мед.
Мечо Пух:
-Прасчо, виж – гърне с мед. Сега ще се наядеме и времето колко е хубаво
и ние какви добри приятели сме…
Опитал се да бръкне Мечо Пух в гърнето, обаче лапата му не може
да влезе през гърлото.
-Прасчо, лапата ми е голяма и не мога да бръкна пробвай ти,
за да се наядеме и времето… и ние какви добри…
Пробвал прасчо, обаче и неговата лапа не влиза.
Прасчо:
-Мечо Пух, аз ще отида да взема една лъжица и с нея ще извадиме меда
и ще се наядеме и времето… Ти стой да пазиш меда.
-Добре, Прасчо, ти отиди за лъжица, а аз ще пазя меда и каквито сме добри
приятели…
Тръгнал Прасчо. След малко се връща и какво да види:
Гърнето счупено, меда изяден, а Мечо Пух лежи на тревата с издут корем и пъшка.
- Браво, Мечо Пух, такъв ли си приятел, аз да отида за лъжица, а ти през това време да изядеш всичкия мед. Нали щяхме заедно да ядеме, защото сме добри приятели и времето колко е хубаво…
А Мечо Пух едвам си надигнал главата:
-Трай бе Свиньо-о – виж, че ми е лошо!…

Лястовичка

  Легендата за Прокна, дъщерята на атинския цар Пандион, е неразделно свързана с легендата за нейната сестра Филомела. Омъжена за тракийския цар Терей, който дошъл на помощ на баща й в някаква война, Прокна родила от него сина си Итис. Понеже Терей прелъстил Филомела, Прокна решила да го накаже за назидание. Тя убила своя син, нарязала го на части и го сготвила в казан, за да го поднесе като ястие на мъжа си. По-късно, когато той опитал ястието, му казала истината и успяла да избяга заедно със сестра си. Обезумял от мъка, Терей се спуснал да ги преследва и щял да ги настигне, ако двете сестри не се обърнали към боговете с молба за пощада. И двете били превърнати в птици: Прокна станала красив славей, а Филомела - грациозна лястовица.
    В гръцкия мит за двете сестри Прокна и Филомела боговете превръщат Филомела в лястовичка, а Прокна — в славей. Звуците, които издава лястовичката, се обясняват именно с това, че Терей, мъжът на Прокна, изрязал езика на Филомела.
Според друга версия издаваният от лястовицата звук приличал на вика на каещата се душа, когато огласяла своето разкаяние. "Лястовицата поглъща хпраната си, не кацвала, а летейки - така и човекът, далеч от тленното, трябва да дири небесното... Зададе ли се зима и студ, лястовицата отлита отвъд моретата - тъй и човекът трябва да бяга от горчивините и студа на света и в топлотата на любовта да изчаква, докато вразовете на изкушението се отстранят от духа му."

В гръцката митология лястовицата е птица, посветена на Афродита.
В египетския мит за Озирис и Изида, търсейки своя съпруг, Изида всяка вечер се превръщала в лястовица и оплаквала своя любим Озирис.

 

 

" Майчина сълза "

" Майчина сълза "

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.

- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.

- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.

- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.

- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра: - Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...

- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът. - Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Ангел Каралийчев

Приказка за славея и розата

Славеят кацна на розовия храст –запя с любов,

запя със страст и песента му потопи се в цветове,разцъфнали от розово сърце.
Той пееше за сбъднати мечти –
от розата закапаха сълзи –

 горчиво  - сладки, помъдрели –

 достатъчно добро и зло видели.

А славеят запя за любовта,за прошката велика, за страха да казваме “Обичам те” – следи от болка наранена ни тежи.

А розата листенцата разтвори и с тиха нежност проговори:

“Било отдавна, моите деди не са се бранили с бодли.
Раздавали са само красота,любов безкрайна, доброта.
Но късали сърцата им, горчиви следи се трупали с години.
Откъсвали ги със измамна нежност, потъпквали ги във праха небрежно.
Отпивали със сладост аромата, а после им разкъсвали душата.
Измамени, увяхнали, ранени, били от мрака запленени.
Родили тежко отмъщение – едничък изход за спасение ...
Покрили си стеблата със бодли , а цветовете черни им били.
От аромата бил останал спомен – залитащ, лутащ се, бездомен ...
Пробождали безмилостно ръцете, докоснали безумно цветовете;
Пробождали безжалостно сърцата, изпълвали със болка тишината.
Един ден мъничко дете протегнало усмихнато ръце към розовия тъжен цвят ...
Бодлите го пронизали със яд. Заплакало от болката детето, кръвта му багрела сърцето
на розата, забравила любов, със цвят почернен и жесток.
Сълзите сливали се със кръвта, попивали във сухите листа и розата от срам се изчервила:
Защо детето наранила?! Обвила го с вълшебен аромат, докоснала ръчичките му пак –
целунала ги нежно и сълзи изсъхнали във детските очи.
И храста розов разцъфтял – със цвят червен и розов, бял и жълт – дъга от цветове –
родени от усмивка на дете.
И тъй разцъфват и сега – красиви рози – със душа, докоснала и щастие, и страх,
превръщала се в вечност и във прах.
Цъфтят прекрасни цветове, за моето, за твоето сърце.
Но розата си пази и бодли – кървящи минали следи.”

Притихна розата. Листенца сви, окъпана от слънчеви лъчи.
А славеят запя с любов, със страст, за теб, за мен, за всички нас.
Стихотворението е от стихосбирката
"Розата на ветровете" на Пенка Николова

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце...

Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни...
Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студено - не бил предвидил, че ще върви и през нощта и бил облечен леко.
Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот
Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си...
Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...
Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на  сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...
Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла.
Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът  бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...
Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги...
Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба... Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...
Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи.
Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина.
Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”
Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот...

Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя отразява много от живота ви...


Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности, които не сте предвидили. Тръгвате изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта... пълни с илюзии, пълни илюзии.

Когато нощта дойде вие спирате и се отчайвате, надеждите ви, илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда... Както човека тръгнал по Пътя вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце ...

Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден, за да замени мрака, тя е символ на преоткрития Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така скъсвате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва Зората.

Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, уж безизходно... Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце..

ПРОШКАТА

Единственият син на една жена бива убит от член на противникова тинейджърска банда при някакво спречкване. На процеса на който съдят убиеца, след произнасяне на присъдата, която е няколко години затвор за убиеца, майката се доближава до пътеката по която извеждат подсъдимия, успява да улови погледа му и произнася с абсолютно хладнокръвие и убеденост:

"Аз ще те убия!"

През последните две години от присъдата му обаче тя започва да му идва на свиждане, да му носи цигари, изпраща му колети със сладкиши. Пише му поздравителни картички за рождените дни и по празниците. И така се сближава с него. След като той излиза от затвора тя му помага да си намери работа и дори го приютява в къщи тъй като той е с разведени родители, които не желаят да имат нищо общо с него.

Една коледна вечер те си поднасят подаръци и младежът я запитва:

"Знаеш ли, тази мисъл не ми дава мира от известно време насам. Защо си толкова добра към мен и защо ми помагаш толкова, след като аз ти причиних толкова мъка?"

А майката отговаря:

"Помниш ли какво ти казах на процеса?

Казах ти, че един ден ще те убия.

Е, направих го.

Онзи, който ти беше тогава, вече го няма, аз го убих. Този който седи пред мен е съвсем различен човек. И сега аз отново имам син.

Ако не бях ти простила и бях продължила да те мразя, сега и двамата щяхме да страдаме, вместо да сме щастливи.

Аз ти простих отдавна, време е и ти да си простиш."